Идеята да се създаде Клуб на жените - активни туристки не дойде съвсем неочаквано. И така, на 24.02.1984 г. на х. "Яворов" се събраха 60 туристки и единодушно бе учредено женски Клуб. Кръстихме го "Планинарка". За председател на клуба бе избрана Ирина Климова, която единстве на имаше подготовка в курсовете за инструктор по туризъм, за планински спасители и алпинизъм. Тя поведе първите организирани туристки от Разлог. "Пионерки" бяха Лора Кушева, Мария Бончева, Людмила Начева, Мария Асиова, Райна Кутова и Надя Коцакова. По-късно се присъединиха и други жени. ...Началото като всяко начало беше трудно. Дамите нямаха туристическа подготовка и опит. Заредиха се излети и по-дълги походи. Всеки почивен ден покорявахме нови върхове или посещавахме забележителности, езера и алпийски поляни, изпъстрени със цветя. Клубът се включи в движението за покоряване на 7-те планински първенци и ги покори за рекордно кратко време. Включи се и в дви жението 12+40, като няколкократ но превиши критериите за него. Изнасяха се различни лекции от самите членки на клуба и от покакени лектори, а походите се насищаха с исторически и географски данни и сведения за местата, през които минавахме. Разбира се, незабравими са походите из Пирин! Но тръгнахме и по пътеките на Рила, Витоша, Осогово, Средна гора, Стара планина, Родопа, Сакар, Стралджа... Наши туристки участваха и в окръжни и републикански походи. Съставът е многообразен, както по-възраст, така и по професия. В него членуват повече от 50 пенсионерки, работнички, домакини, учителки, медицински работници, икономисти...Най-възрастната туристка е на 83 години, а най-млада та на 5 години. В цялата си дейност клуб "Планинарка" среща помощта и разбирането на ръководството на ТД "Пирин" - особено на неговия секретар Драго Мишков. Макар и за кратък период, като председателка на клуба беше Лиляна Койнарска. Тя поведе дамите на подалечни маршрути. После "водачеството " пое Цветанка Парапунова, която от сърце "се раздава" за разнообразяване на нашата дейност. Днес "Планинарка" печели нови стъпала към славата. В клуба членуват вече 4 поколения. Песните ни огласяват не само нашия Пирин, но и Рила, Витоша, Стара планина и Родопа, дори и зад граница.

20 години живея с незабравими спомени от похода Ком - Емине. Та мога ли да забравя радост та от взетото решение!
Идеята беше на Димитър Пенджаков, бивш банков служител и Ирина Климова, акушерка. Тя бе приета с възторг от: Иван Дивизиев, учител, Мария Бончева, служител в районен съд, Любен Крънчев, служител в община Разлог, Атанас Ко-
левичин, учител, Цецка Парапунова, любител на приро дата и аз банкова служ и телка. Нима мога да забравя дългото приготовление, физическото и психическото вълнение, с което очаквах деня на тръгване-5 юни 1987 г. Потеглихме рано сутринта, с първия автобус за София. Там се прехфърлихме на автобус за Берковица и към 5 ч. следобяд пристигнахме в това красиво подбал канско градче. Радостни и щастливи с 20 килограмовите самари потеглихме към хижа "Ком". В новата хижа нямаше места и се наложи да отидем в старата. Недочакали из грева "политнахме" към в. "Ком". А там ни "чакаше" дядо Вазов и ни се усмихваше от каменният обелиск. Невъзможно е да забрявя 12,14, а понякога и 16 часовите 5 - дневни преходи. Първият ден бе деня на "бойното" кръщение. След 15 часа преход през прохода Петрохан, пристигнахме на х. "Пробойница". Хижата беше в ремонт, но домакинът ни посрещна радушно и грижовно. Вторият ден, бе денят на "изтрезняването". Трудностите "ме свалиха" от високите облаци. Опиянението от прекрасните гледки премина и ясно разбрах що значи Ком-Емине, що значи Стара планина. Докато групата почиваше, аз кретах едва, едва скрита под огромната раница, плачех от умора и безсилие. И се питах какво да правя? Нагоре високо - върхове, върхове и синьо небе, надолу - дълбоко, пропасти бездънни. Бършех очите си да не види дружината сълзите ми, да не усети психическата ми слабост. Със сълзите сякаш изхвърлих безсилието си. Хармония и хубост, и тишина навред...

Цял живот ще нося в сърцето си спомена за цветния килим, по който вървяхме, сенчестите пътеки, песента на буките столетни, звъна на Пеещите скали и онова огромно огнено червено слънце, изгряващо пред погледа ни. Вървяхме все напред на изток към морето, към нещо светло и голямо, към слънцето... С умиление си спомням деня, в който бай Иван, бай Любен и аз слезнахме в село Антон. Те отидоха до медицинския пункт, за да почистят и превържат раните им. Бай Любен Крънчев, беше диабетик, а аз останах на пазара. Купих си 2 кг ягоди и зачаках да дойдат другарите да ги изядем заедно, но ягодките ме изкушиха и не дочаках другарите си, а една по една изядох всичките и малко гузничко ги посрещнах. Но те се върнаха и с възторг ми разказаха за лекарката, която ги посрещнала и лекувала - тя се оказала нашенка - от Разлог. В приятен разговор не усетихме как изкачихме стръмния връх и стигнахме на х. "Планиснки извори". На върха пристигнахме едновременно с другата част от групата, която мина по билото. Тях вятър ги беше брулил, нас вятърничави ядове!
На хижата ни посрещнаха и нагостиха царски с курбан чорба, сирене и кромид и ни дадоха за из път. Но тъй като нямаше место за спане, се наложи "да прескочим" до х. "Козята стена". Хижарят се оказа пак наш човек, служил войник в Разлог и ни изпроводи на 1 км по пътя към Козята стена. Тя се оказа наистина такава. Минахме по една тясна пътечка, издълбана в отвесни скали, държейки се ръка за ръка с кака Миче. На тая козя стена видяхме нежното планинско цвете еделвайс, което ни напомни за нашия Пирин. Ботев връх ни посрещна слънчев, без бури и мъгли, със слънчевите усмивки на метеоролозите. Пренущувахме на върха и пак потеглихме по билото към Черно море.
Пред нас бяха Бузлуджа и Шипка свидетели безсмъртни на векове минали и славата геройска на нашите деди. Поклон, дълбок поклон на Гурко, на Столетов на храброто ни опълчение!...
В спомените ми се нижат като наниз: гара Кръстец, х. "Грамадлива", х. "Чумерна" забулена в облаци...
Незабравим ще остане преходът Върбишки-Ришки проход с броденето през гъсти гори, обрасли с лиани, приличащи на джунгла, с нощния "марш" под дъжда и най-вече със спасителят ни Карамфил, горски надзирател от с. Риш. Той ни срещна на пътя. Спря джипа, с който пътуваше и най-любезно ни предложи помощта си. Беше 2 часа през нощта.
Подгизнали от дъжда едва кретахме, но щом видяхме светлинката от фенера забързахме с бодра стъпка. Карамфил ни посрещна с богата трапеза. За из път ни даде по една торбичка с орехи и по шише с ликьор, и ни изпроводи до мястото, от където поехме към лагера, в който трябваше да пренощуваме предната нощ...
С преклонение ще си спомням за добрата баба от с. Емона, която ни подслони като най-скъпи гости. На 21 юни 1987 г. благополучно пристигнахме на нос Емине. До нас бяха приятелите от Пловдив, с които се срещахме по хижите
и настигахме по пътеките. Над нас светеше Фарът, а в краката ни се плискаха вълните на Черно море...
Походът Ком - Емине ни направи близки и скъпи един на друг. Той ни сроди. Веселието, което внасяше бай Любен , мъдрото и строго водачество на бай Димитър, благостта на бай Иван, приятелската подкрепа на Ира, Мария и Цецка, на Атанас, на приятелите които срещнахме по пътя са незабравими спомени... И днес, ако някой ме покани бих поела маршрута на този преход.

Това не беше младежка авантюра!

 

Иванка Икономова,

туристка